Хм...

Позачетох се сега в повечето ентрита в този блог и осъзнах, че повечето са по-скоро негативни, все за нещо не много готино става въпрос за съжаление. Затова ще се опитвам следващото ентри да казва нещо мнооооого хубаво :) Джабъла-джубъла.

Young spirits fly high...

Аз и много близки хора около мен сме от онази порода млади българи, които по една или друга причина са останали и са толкова недоволни от начина, по който се случва всичко тук, че често им иде да се гръмнат. Всички сякаш имат едни и същи проблеми - и те всички до голяма степен за свързани с работата и с основното нещо, с което оставяш някаква следа на този етап в живота си (повечето от нас още нямаме деца и т.н.). Кой е виновен за това кадърните младите хора в България да не се оценяват истински? За това те да не се чувстват важни, уважавани и да им се предлагат условия за още по-добро развитие? Развитие, което далеч не е само индивидуално, напротив, ще помогне на дадената фирма, компания, сфера, бизнес, общество, България и т.н и т.н.

Адски ми е писнало да се оплаквам. От това, че шефовете и/или колегите не ме разбират напълно, от това, че не съществува възможност да се занимавам пълноценно с това, което наистина искам да правя в момента и в което знам, че съм добър (под "пълноценно" разбирай добре платено и в нормална среда), от това, че София и България са толкова миниатюрно малки и че всички толкова много се въртят в един кръг, че понякога ти се струва, че въпреки 13-те си века история България си е останала едно малко село с устройство и порядки като от преди едно хилядолетие. От това, че някой е "успял", защото е преспал/сродил се/продал се на някой богат и важен таен човек, от това, че сякаш всички предпочитат да си стоят в шибаната жалка мизерия тук и да не се противопоставят на каквото и да било с цел да променят статуквото, старото, останалото в памтивека, изначално противното положение и състояние на всичко, което се случва тук. Ама иначе имат самочувствие за милиони.

Все се опитвам да не бъда песимист и да не се отчайвам и да не се отказвам и да не се примирявам и да не губя тоя ми ти младежки дух на промяната...Ама докога? Колко още? Как? Докога издържат силите, които не са физически, а и единствено и само психологически и социални? И си е напълно разбираемо, че като нищо, ама нищо не става по-добро отново започват да се прокрадват онези мисли за голямото "навън" и че тези мисли се чуват леко или недотам изказани и от други хора. History repeating!

Няма нищо случайно. Особено в тая пуста година на промените, 2009 година. Дано са повече, дано са по-големи, дано се случат по-бързо, че тоя младежки дух сякаш започва бавно да линее...