The Greatest Song of All Times

"Bohemian Rhapsody" by Queen

Le Roi Est Mort, Vive Le Roi!

Вчера бях от тези, които по-късно разбраха за MJ. От тогава и до този момент ми е адски трудно да повярвам. Сега, когато гледам клиповете един след друг в уикенда, който MTV и Vh1 посвещават на него, пак ми е трудно.

Не ми се слушат всичките конспиративни теории как всичко това е измама и т.н. Просто чиста проба цинизъм.

Винаги съм мислил, че MJ е велик. И това е просто факт.
Първата ми касетка беше "Thriller", която леля ми ми подари (благодаря ти, лелче, знам, че четеш от време на време този блог).

Сега имам чувството, че една голяма част от музиката си е отишла. "The day the music died"...Сигурно така са се чувствали хората когато си е отишъл Elvis и после Freddie. Ужасно е това усещане. Да си съвременик на такъв край на нещо толкова велико.

Ето така от вчера постоянно се присещам за него. Всяко наздраве беше за него вчера. И какво по-добро описание за него освен "нечовек". Песните, танците, пърформансите, стилът, всичко.

Не обичам тези изрази като "почивай в мир" и "лека ти пръст", затова ще кажа, това което MTV каза: WE WILL NEVER FORGET YOU.

Не помня изобщо кога бях плакал за последно и за какво. Днес беше за последно.

   Earth Hour 2009 by WWF - Sign up for Earth Hour!

Хм...

Позачетох се сега в повечето ентрита в този блог и осъзнах, че повечето са по-скоро негативни, все за нещо не много готино става въпрос за съжаление. Затова ще се опитвам следващото ентри да казва нещо мнооооого хубаво :) Джабъла-джубъла.

Young spirits fly high...

Аз и много близки хора около мен сме от онази порода млади българи, които по една или друга причина са останали и са толкова недоволни от начина, по който се случва всичко тук, че често им иде да се гръмнат. Всички сякаш имат едни и същи проблеми - и те всички до голяма степен за свързани с работата и с основното нещо, с което оставяш някаква следа на този етап в живота си (повечето от нас още нямаме деца и т.н.). Кой е виновен за това кадърните младите хора в България да не се оценяват истински? За това те да не се чувстват важни, уважавани и да им се предлагат условия за още по-добро развитие? Развитие, което далеч не е само индивидуално, напротив, ще помогне на дадената фирма, компания, сфера, бизнес, общество, България и т.н и т.н.

Адски ми е писнало да се оплаквам. От това, че шефовете и/или колегите не ме разбират напълно, от това, че не съществува възможност да се занимавам пълноценно с това, което наистина искам да правя в момента и в което знам, че съм добър (под "пълноценно" разбирай добре платено и в нормална среда), от това, че София и България са толкова миниатюрно малки и че всички толкова много се въртят в един кръг, че понякога ти се струва, че въпреки 13-те си века история България си е останала едно малко село с устройство и порядки като от преди едно хилядолетие. От това, че някой е "успял", защото е преспал/сродил се/продал се на някой богат и важен таен човек, от това, че сякаш всички предпочитат да си стоят в шибаната жалка мизерия тук и да не се противопоставят на каквото и да било с цел да променят статуквото, старото, останалото в памтивека, изначално противното положение и състояние на всичко, което се случва тук. Ама иначе имат самочувствие за милиони.

Все се опитвам да не бъда песимист и да не се отчайвам и да не се отказвам и да не се примирявам и да не губя тоя ми ти младежки дух на промяната...Ама докога? Колко още? Как? Докога издържат силите, които не са физически, а и единствено и само психологически и социални? И си е напълно разбираемо, че като нищо, ама нищо не става по-добро отново започват да се прокрадват онези мисли за голямото "навън" и че тези мисли се чуват леко или недотам изказани и от други хора. History repeating!

Няма нищо случайно. Особено в тая пуста година на промените, 2009 година. Дано са повече, дано са по-големи, дано се случат по-бързо, че тоя младежки дух сякаш започва бавно да линее...

In Change We Trust

Не знам какво е, но нещо от около месец ми подсказва, че тази година ще бъде година на промените. Не знам дали е заради световната финансова криза, Обама, газовата криза, кризата в българското обществото или всички останали кризи - нали по време на криза се случват големите промени, смяната на статуквото. Но нещо ми подсказваше, че тази година ще има много промени. И ето, че те започнаха да се случват. И то там където най-малко очаквах. И това ако не доказва, че в тия човешки усещания и самонавивания има нещо вярно, не знам какво друго.

Човек наистина възприема толкова много неща за даденост и за неподлежащи на промяна, че направо е плашещо, когато неочаквана промяна се случи. За кратко или не цялото ти същество сякаш се разтърсва като от температурен шок. И после ти трябва малко време, за да върнеш показателите към нормата.

Сякаш бог, съдбата или там каквото е ти припомня, че си едно доста ограничено същество, което си мисли, че има такова голямо и важно значение и отражение върху всичко около теб, но всъщност имаш сила над толкова малко неща, че ти идва ей така да се пръснеш като сапунен балон и да изчезнеш.

След първоначалния шок се съвземаш и започваш да си мислиш, че промените са за добро, че така усещаш, че наистина живееш, че не губиш представа за реалността, че това е поредният урок, който трябва да научиш, че това е някакъв знак, който трябва да разчетеш правилно и т.н. Show must go on. Това е положението, оправяй се.

За да се придържам към онази константната комфортна зона, ще си пожелая всички тези промени да бъдат добри за всички. Нещо като пожелание на Мис Свят хахахахахахахахаха!

Малко й завиждам на онази студентка от Софийския, която получила e-mail от Обама. Нямаше да е лошо всеки да получи по един такъв от един непознат човек на другия край на света. Така де, yes we can! И както пееше Sheryl Crow, a change would do you good. Ха дано.

Честита Нова Година!

След перфектно посрещане на Новата година аз се прибирам вкъщи към 6:20 ч. сутринта порядъчно празнуващ и си чупя ключа в ключалката на вътрешната врата. Изтрезнявам буквално на мига, а бях доста пийнал. Започва една борба между мен и глупавата стара ключалка и счупения ключ, който от незнайно колко време се каня да занеса на ключар, за да го оправи. Да, обаче, колкото са стари ключът и ключалката, толкова невъзможно е да се извади ключът или да се завърти бравата под някакъв натиск. След известно време решавам да звъня на моите приятели, с които бяхме заедно и които живеят много близо и които щяха да ме приютят в ужасно студената сутрин. Но те не вдигаха. Пуснах им SMS, че не се шегувам и съм се заключил отвън и не мога да си влезна вкъщи. Никакъв отговор. Отново борба с ключа в ключалката. Отново неуспешна.

Навън е вече светло, а аз съм доста отчаян. Хрумва ви идеята да отида до офиса, който е много близо до нас. Сетих се, че в стаята на криейтив директорите има 2 диванчета, на които все пак мога да полегна и да решавам проблема с ключа по някое време следобед на 1 януари. Тръгвам към офиса, в който се оказва, че не мога да влезна, защото един от трите ключа, които ми трябват за това просто не е в мен. Пак ключовете са срещу мен. Излизам обратно на улицата и вече изпадам в пълно отчаяние, защото вече нищо не ми хрумва да направя и започвам само да мисля къде да прекарам вечерта/сутринта...Сигурно ей така се чувстват бездомниците. Доста е гадно. Вървя към нас и с нови сили се захващам борбата с ключа в ключалката.

Часът е 8 и нещо вече и ми хрумва да се обадя на 112 - да изпратят полицаи или пожарникари и да разбиваме вратата. Те да я разбиват, не аз.
Излизам навън и звъня на 112. Батерията на телефона ми показва една чертичка, защото преди това с пияната ми глава реших да отговарям на някакви мегаглупави SMS-и за Нова Година. Никога повече.

Свързвам се с 112. С почти нулев глас обяснявам накратко, като започвам с адреса, тъй като батерията ми е малко. Дежурната обаче ме прекъсва, настоявайки да й обясня за какво става въпрос. Обяснявам. Тя ми казва, че не може да прати полиция, защото те не могат да влезнат в частен дом и т.н. Питам я какво да направя и изобщо може ли да ми изпрати някой. Тя ми дава телефона на справки, за да звънна за денонощен ключар. Всичко по реда си, събуждам денонощния ключар. Ще дойде, ама не веднага, ще му отнеме малко време заради нещо с колата му. Ще чакам, казвам, вие сте последната надежда да си влезна вкъщи. 80 лв. струва. И 100 ще ти дам, само ме вкарай вкъщи. Не знам как ми издържа батерията. Цяло чудо.

Започвам да чакам отвън, пушейки цигара след цигара, уж за да се топля. Удивително е колко хора минаха по това време - 1 януари, към 9 ч. сутринта. Минаха какви ли не хора и около 15 автобуса. Мина и един черен Мерцедес с един чичко, който спря и ме попита доста сугестивно дали си търся такси.

От едно известно време на светофара по-надолу на булеварда беше спрял един бял джип и шофьорът оправяше нещо. Помислих си, е не съм само аз с проблем в началото на Новата Година.

Тръгнах към входа, за да се стопля и погледът ми мерна една хартийка на тротоара. Загледах се, защото хартийката беше навита като свитък и на горната й страна ясно се четеше ПЕТДЕСЕТ ЛЕВА. Наведох се, взех хартийката, разгънах я и да, това си бяха петдесет лева. Помислих си дали не са фалшиви. Извадих едни мои петдесет лева от портфейла си и ги сравних. Бяха си истински петдесет лева. Започнах да се смея, защото вече всичко беше прекалено абсурдно.

Телефонът ми звънна. Беше ключарят, който успя да каже "Ало, аз съм тук..." и телефонът умря. Край.

Започнах да се оглеждам, ама нямаше никой. Е къде тук, бе пич! И така десетина минути.

В един момент онзи белия джип, дето беше закъсал на светофара на 50 м тръгна и бавно спря до мен. Ключарят. Джипът стоеше на светофара от поне 20 минути.

Ключарят доста се озори. Отне му около 15-20 мин.. смяна на доста инструменти, клещи и бая напъване и бутане. Ключът в ключалката се оказа голямо предизвикателство и за ключаря.

Около 10:20 ч. се чу едно "щрак" и този път вратата се отвори. Четири часа след моето прибиране успях да вляза вкъщи.

80 лв. както се разбрахме, ми отговори ключарят на въпроса "Колко ви дължа?".
Не взимаше двойно човекът като за Нова Година.

Дадох му една банкнота от 50 лв., една от 20 лв., една от 10 лв.
Дадох му точно онази намерената бакнота от ПЕТДЕСЕТ ЛЕВА. Ей така нарочно, за да му предам късмета.

Ключарят се казва Иван Конярски. Да е жив и здрав и много щастлив през Новата Година.