Der Qual der Wahl

Странно нещо е как хем искаме да имаме избор, хем той по-често е доста труден. Особено когато е личен избор. Не е ли обаче най-труден изборът за себе си - за това какъв да бъдеш и като какъв да се отстояваш? Защото не е ли всъщност щастието това състояние, в което си напълно наясно със себе си, без да съжаляваш за нищо и без да се замисляш за повечето избори, които трябва да правиш? Сякаш човек с другите все някак успява да се оправи, но да излезе на глава със себе си май е най-трудно. Все си мисля, че ми се получава, ама май все нещо пропускам да "оправя", когато се появи някой доброжелател и ми заяви с укор, че в мен е вината да не се получи пълното щастие на въросния някой. Ами не е толкова просто, или е? Все ни се иска да опростяваме нещата, но можем ли всъщност да се изправим срещу тях, когато са толкова прости. Дали всъщност не предпочитаме да са сложни с многото обстоятелства и фактори, така че да намираме оправдания и извинения и да бягаме от простото решение на простите неща. Т.е. не е ли по-комфортно да бъдем такива мазохисти отколкото да бъдем винаги директни, конкретни и да даваме прости отговори на простите въпроси, които ни се поставят. Може би всичко това е някакъв много тъп абсурд, на който след 5 минути ще се смеем и ще си казваме, че е съвсем нормално моментно настроение. Ебати тъпата дилема! И все пак стигаме до там как самите ние искаме да се възприемаме и до колко образът за себе си, който имаме, се изразява/припокрива в реалността. Съвсем се обърках. Може би в крайна сметка е по-добре да играем на сигурно - прости отговори на простите въпроси без много-много да му мислиш. Кое е по-важно и по кое трябва да се водиш: по това как те възприемат отвън или по това как ти се приемаш отвътре?